Проба-грешка – водещ принцип в еволюцията*
Един нов човек е една непрочетена книга, а един нов колега е една голяма и сложна книга с твърди корици. Толкова ти е скъпа, че се притесняваш да я разгърнеш.
Има хора, които издигат невидима бариера при срещата с нови колеги. Не го правят нарочно, просто нямат време да се занимават. Казват си: „Той ще се научи сам“. Това е най-правилното решение, защото така те не се занимават с никого от „новите“, тях никой не ги закача с някое от следните питания: “Още един въпрос!“, „Може ли за малко!“, „Може ли да питам нещо?“, „Ама тук нещо не ми се получава. Ще ми отделиш ли 5 мин?“ (които стават 35), „Може ли един really quick въпрос?“. Това са спомените ми от последните дни на декември 2015.
Не, не си мислете, че се оплаквам, въпреки че съм с такъв етикет. Казвам, го защото съм бил и от тяхната страна, на „новия“, когато видях какво е „истинско обучение“, в лошия смисъл.
Преди 10 години бях на стаж -- обучение нямаше, а имаше следното нещо: “Ако екипът те хареса, оставаш. Ако ли не -- отиваш в ресторанта!“ (докато учих „Социология“, работих и като барман). Също няма да забравя и следното: „Виж, пускам те на дълбокото: ако изплуваш, ставаш ръководите на терен!“. Е, останах в онази агенция 4 години, като не знаех какво дори означава „терен“, но човекът, беше психолог и веднага ме усети, че обичам да бъда харесван, и използва думата „ръководител“. Веднага ме спечели!
Не са ми отделяли и 30 минути, да ми презентират системата DOS или да ми казват как се правят извадки, или как се говори с хора, как се провежда интервю за анкетьор, или какво е фокус група, какво е ASAP, дори какво означава SPSS и има ли почва тази програма в моя малък, тогава страхлив мозък.
Един път в същата онази агенция цял ден в Google търсих понятия като „кодировъчен класификатор“ и „кодировъчна рамка“. Така ли нямаше някой, който да ми отдели 3 дена, а след това още 3 месеца да ме контролира, че трябваше да го разбера по трудния начин – проба-грешка? Оставиха ме сам да кодирам изследването „Великите Българи“, поръчано от БНТ, заедно с още 8 кодировачи, на които бях ментор (веднага се похвалих на доц. Серафимова, преподавател по история на социологията). Най-странното беше, въпреки че бях служител от 2 месеца и нямах представа какво е кодиране на анкетна карта, самият аз обучавах 7 опитни интервюери как да кодират!
Работих тогава доста дълго, защото дори не знаех, че няма нужда да се кодират затворените въпроси (от типа на пол, възраст, образование). На запознатите ще им се стори смешно, а за другите – нека се свържат с мен по мейл, ще им спестя главоблъсканицата.
Но стига за моето практическо обучение! Тук говорим за предизвикателството да работиш с нов колега, без да издигаш бариера; иначе другото е „лесно“.
И така, какво става, когато трябва да обучаваш нови колеги? То е ясно - ставаш лош, не им се харесваш, показваш си и малкото останали нерви, нетърпимостта, но те пък нямат друг избор -- трябва да те питат, за да успеят да си свършат навреме поставените задачи. Получава се един омагьосан кръг, но не от тези на Данте, надявам се.
Поне аз не знам да има единодушно мнение за това колко време трябва да мине, за да станеш просто „колега“, а не „нов“. Със сигурност това определение тежи. Старите (обучителите) се надяват да дойдеш готов, само малко „шлайф“ и да станеш диамант. Няма начин! Смятам, че каквото и да си говорим, всеки минава през принципа проба-грешка и денонощен контрол над „новите“.
Те пък се надяват да се докажат по-бързо и да спечелят доверие веднага. Няма начин, за мен принципът е само проба-грешка. Трябва да се учиш, сам при това. Съжалявам, може да не съм прав, но това е лично наблюдение, което не е статистически потвърдено, т.е. може и да е невярно.
Новодошлите колеги минават серия от обучения в рамките на два дни, след което, като седнат на бюрото, им се струва, че не са обучавани. Информацията е твърде много. Създаването на нова анкетна карта в системата, добавянето на обект, създаването на нов клиент -- не е толкова лесно, когато си сам. Тогава се свързваш с колега, който ти е такъв, докато не ти каже: “Моля ти, се остави ме да си свърша и малко от моята работа!“, след което следва: “Ами как да се науча? За мен е ново“. И какво става? Поредното кафе или цигара за успокоение. Какво да се направи? Някакви предложения? Аз нямам. А, sorry! Да, освен търпение. Знам, странно звучи от моята уста, но съм отворен и за други предложения.
Критиката на ръководството е само към нас старите -- надеждата, че хората идват готови да поемат част от работата ASAP, e, меко казано, неоправдана илюзия. Предизвикателството може би е именно в това да проявиш огромно търпение, спокойствие по зададените „глупави въпроси“ и „маловажни детайли“ от новите си колеги.
Именно към тях се обръщам: не гледайте толкова плахо, но и не тръгвайте с рогата напред; нищо че сме стари и изнервени, ние знаем все още малко повече, и можем да ви помогнем.
* Всички прилики с лица и събития са напълно случайни. Автор е Красимир Михайлов, Ръководител „Тайни клиенти“.
Фотография: www.FreeImages.com/photographer/Alex974-51906